Д-р Герзилов: Хората бъркат Спешния център със селски здравен участък
По мотив 86-годишнината на УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “ бяха връчени обичайните награди на болничното заведение в разнообразни категории. Приз за повсеместен принос получи хирургът доктор Петър Герзилов от Спешното поделение.
Той е легенда в ИСУЛ и е от хората, за които медицината е освен предопределение, само че и метод на живот. Започва да учи медицина, когато е едвам на 16 години. Целият му трудов път е отдаден на хирургията, за която споделя, че е „ неговата държанка “, и на УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “, която назовава собствен не втори, а първи дом.
От два дни доктор Герзилов е назначен за зам.-директор на УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “, където ще дава отговор за здравната активност.
Д-р Герзилов, стартирате да учите медицина едвам на 16 години. Вие сте бил може би един от най-младите студенти въобще?
По-точно е да се каже, че започнах на ненавършени 17 години. Майка ми е чехкиня и започнах да изучавам в първи клас на пет години и няколко месеца. Наложи се да продължа образованието си в Чехия за няколко години. Там нещата са малко по-различни от образоването в България и по тази причина приключих на 16 години и половина.
Защо избрахте медицината?
И аз не знам. Бях в математическа паралелка и математиката ми вървеше доста добре, само че не беше за мен. Някак ми беше доста суха. С литературата пък не бях доста добре. И си споделих – ми като не ставам за нищо, дай да стана един доктор (смее се).
Започнал сте инцидентно, само че не сте се отказал. Какво ви задържа в специалността?
Не мога да кажа, че от дребен съм си мечтал да стана доктор, само че ме плени хирургията. През 80-те години Катедрата по Спешна хирургия беше ситуирана като база в „ Пирогов “. И аз не мога да си обясня, само че по някакъв метод тази компетентност ме завладя. Започнах като санитар в „ Пирогов “ през 1982 година Следващата година имаше кръжок по Спешна хирургия там, който много разсъни желанието ми да работя в тази сфера. И от 1986 година до момента Спешната хирургия ми е уязвимост. Удовлетворението е толкоз огромно, че не може да се опише с думи. То е за сметка на персонален живот, за сметка на фамилията, на четирите ми деца. Добре, че имам човек до себе си, който прочувствено ме поддържа и ме схваща.
Спешната помощ е най-натовареното звено в медицината. Как издържате на психическото напрежение?
То е до индивида. Наистина незабавната хирургия за мен е нещо доста повече от плановата (без да подценявам труда на другите хирурзи). Едно е да постъпи в болничното заведение човек с потвърдена диагноза, известно е какъв е казусът му, надлежно идната интервенция има някакъв начертан проект. Докато, когато постъпи човек по неотложност, на момента би трябвало да вземеш решение. От една страна за приемане, от друга – за положението му, от трета – дали се постанова на момента да бъде опериран, и слагаш на кантар всички обстоятелства и преценяваш дали да извадиш скалпела. Къде е тръпката? Взел си решение, че този човек би трябвало да бъде опериран и по време на интервенцията виждаш, че вярно си решил. Когато всичко, което си мислил по време на прегледа, се удостовери. Това ти е първото задоволство. След което стартират подозрения, терзания, всичко минава през главата ти – дали по време на интервенцията или след нея си направил всичко, което е трябвало да направиш. И идващото задоволство е когато видиш гърба на пациента, че самичък си е тръгнал. Но към този момент идва идващия, за жалост. Казвам за жалост, тъй като хората са заболели и имат потребност. Това, което са ми казвали моите учители, е: „ Извадиш ли на някой нож, той е твой човек за цялостен живот “. Тежко е, само че се стремя, връщайки се от работа, тези мои мисли да не се придвижват в фамилията. Не желая да ги товаря, те не са длъжни да поемат цялата отрицателна сила. Освен удовлетворението има и доста отрицателна сила в нашата специалност, като имам поради опазването на здравето въобще, освен хирургията. И това нещо да се придвижва в домашна конюнктура не е по никакъв начин добре.
Как се справяте с изненадите, когато отворите пациента и видите, че нещата се разграничават от това, което са показвали проучванията му?
Това идва с опита. Естествено, имало е исблъсъци първоначално, само че до мен тогава постоянно е имало по-опитни хирурзи и надлежно е имало излаз. В един миг, когато към този момент си пораснал в специалността, намираш решението в интерес на пациента самичък.
Големият проблем в Спешната помощ обаче като че ли са околните на пациентите и самите пациенти. Вярна ли е визията, че те съвсем постоянно са недоволни?
Ако би трябвало да кажем в проценти съотношението, доволните пациенти са малко повече, в сравнение с негативно настроените. Работил съм и преди 1990 година и по-късно. Лошото е, че от времето на 80-те години, когато започнах професионалния си път, поради профсъюзите за лекарите се наложи наименованието „ здравен служащ “ и „ здравен чиновник “. Тогава бяхме в профсъюза на сервитьорите, на фризьорите, на теляците. Това обаче се придвижи и след 90-та година. Нито санитарят, нито здравната сестра, нито лекарят са „ чиновници “ или „ служащи “. Ако съм „ чиновник “, аз ще си затворя кабинета и ще си отида след края на работното ми време. Няма да заставам в операционната 4-5-6 часа или цяла нощ след работно време. В същото време не стопират да ни повтарят, че сме длъжни. Да, ние сме длъжни, само че сме длъжни вътрешно, а не тъй като ни се постанова от някого извън. Другото, което за мен е неясно, е, че хората, които са преднамерено неосигурени, имат искания и споделят: Вие сте длъжни.
Имате ли собствен метод, по който се справяте с нападателните близки?
В началото също избухвах. Също бях нападателно надъхан към тези хора, тъй като даже и обяснявайки на околните, че има проблеми, че могат да се получат проблеми и че лекарите не сме богове, те не желаят да го схванат. С течение на времето обаче започнах да изяснявам с по-смирен звук, без значение че отново няма схващане. Прехапваш езика, гълташ горчивината, която получаваш, което е за твоя сметка. И по тази причина има бърнаут, изключително в такива изконсумиращи специалности като Спешната медицина. Затова сътрудници има на моята възраст, които не съумяха да преодолеят това натоварване душевен и си отидоха от нас.
Има предложение в Закона за здравето да бъдат записани и отговорностите на пациентите, тъй като в този момент са записани единствено правата им…
Да, и отговорностите на лекарите.
Същевременно обаче пациентите не вършат разлика сред незабавна и неотложна помощ.
Доста постоянно се случва в Спешното да идват пациенти, които да споделят: „ От 10 дни ме боли корема, само че не съм ходил при джипито “ или „ Минах през Женския пазар, купих си арпаджик, но май ми е високо кръвното, да ми го премерите “. И се постанова да им споделям, че тук не е селски здравен сектор, какъвто имаше през социализма. Това е Университетска болница с Университетски незабавен център, който би трябвало да обслужва хора с животозастрашаващи положения.
Откъде идва тази резистентност във усещанията на хората и отводът им да одобряват, че системата се е трансформирала?
Натрапвано им е, че Спешният център е задължен да поема всички случаи. Пациенти, които могат на личен ход денем да отидат при персоналния си доктор, ще извикат кола за спешна помощ поради температура или подозрения за вдигната кръвна захар. Голяма част от пациентите, които са в ИСУЛ, са неосигурени, главно от квартал „ Христо Ботев “. И те употребяват вечерно време, събота и неделя, когато нещата са по-лежерни, да дойдат в „ селския здравен сектор “, да им премерим кръвното, да им създадем кардиограма, да им лекуваме хремата, болките в ухото. Липсва ментална смяна на популацията. От 80-те години насам на популацията постоянно му е внушавано, че в опазването на здравето всички порти са отворени и всичко е гратис и те идват и ни споделят: „ Вие сте длъжни! “. Сега сред Коледа и Нова година се събират доста почивни дни. От 23-ти ще се стартира. Близките ще докарат баба Пена, която до през вчерашния ден тичаше, играеше балет в операта, само че ще я докарат в този момент на носилка, тъй като те би трябвало да отидат да прекарат Коледните празници в Банско или Пампорово. И се стартира една виканица, тъй като сме отговорни, че отхвърляме да вземем баба Пена, която е на 90 години и околните й не желаят да я гледат. Това е неприятното. Това е нещото, което основава напрежение, а не самата работа.
Как приемате премията „ За повсеместен принос “ от ИСУЛ?
Естествено всяка премия е приятна. За тези 36 години, които съм отдал на незабавната хирургия, постоянно съм бил предан към специалността, към сътрудниците, естествено и към началниците, и в един миг, когато нещата вървят към финала на професионалния живот, е обикновено да ти покажат, че си дал нещичко. Хубаво е. Гъделичка.
Той е легенда в ИСУЛ и е от хората, за които медицината е освен предопределение, само че и метод на живот. Започва да учи медицина, когато е едвам на 16 години. Целият му трудов път е отдаден на хирургията, за която споделя, че е „ неговата държанка “, и на УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “, която назовава собствен не втори, а първи дом.
От два дни доктор Герзилов е назначен за зам.-директор на УМБАЛ „ Царица Йоанна – ИСУЛ “, където ще дава отговор за здравната активност.
Д-р Герзилов, стартирате да учите медицина едвам на 16 години. Вие сте бил може би един от най-младите студенти въобще?
По-точно е да се каже, че започнах на ненавършени 17 години. Майка ми е чехкиня и започнах да изучавам в първи клас на пет години и няколко месеца. Наложи се да продължа образованието си в Чехия за няколко години. Там нещата са малко по-различни от образоването в България и по тази причина приключих на 16 години и половина.
Защо избрахте медицината?
И аз не знам. Бях в математическа паралелка и математиката ми вървеше доста добре, само че не беше за мен. Някак ми беше доста суха. С литературата пък не бях доста добре. И си споделих – ми като не ставам за нищо, дай да стана един доктор (смее се).
Започнал сте инцидентно, само че не сте се отказал. Какво ви задържа в специалността?
Не мога да кажа, че от дребен съм си мечтал да стана доктор, само че ме плени хирургията. През 80-те години Катедрата по Спешна хирургия беше ситуирана като база в „ Пирогов “. И аз не мога да си обясня, само че по някакъв метод тази компетентност ме завладя. Започнах като санитар в „ Пирогов “ през 1982 година Следващата година имаше кръжок по Спешна хирургия там, който много разсъни желанието ми да работя в тази сфера. И от 1986 година до момента Спешната хирургия ми е уязвимост. Удовлетворението е толкоз огромно, че не може да се опише с думи. То е за сметка на персонален живот, за сметка на фамилията, на четирите ми деца. Добре, че имам човек до себе си, който прочувствено ме поддържа и ме схваща.
Спешната помощ е най-натовареното звено в медицината. Как издържате на психическото напрежение?
То е до индивида. Наистина незабавната хирургия за мен е нещо доста повече от плановата (без да подценявам труда на другите хирурзи). Едно е да постъпи в болничното заведение човек с потвърдена диагноза, известно е какъв е казусът му, надлежно идната интервенция има някакъв начертан проект. Докато, когато постъпи човек по неотложност, на момента би трябвало да вземеш решение. От една страна за приемане, от друга – за положението му, от трета – дали се постанова на момента да бъде опериран, и слагаш на кантар всички обстоятелства и преценяваш дали да извадиш скалпела. Къде е тръпката? Взел си решение, че този човек би трябвало да бъде опериран и по време на интервенцията виждаш, че вярно си решил. Когато всичко, което си мислил по време на прегледа, се удостовери. Това ти е първото задоволство. След което стартират подозрения, терзания, всичко минава през главата ти – дали по време на интервенцията или след нея си направил всичко, което е трябвало да направиш. И идващото задоволство е когато видиш гърба на пациента, че самичък си е тръгнал. Но към този момент идва идващия, за жалост. Казвам за жалост, тъй като хората са заболели и имат потребност. Това, което са ми казвали моите учители, е: „ Извадиш ли на някой нож, той е твой човек за цялостен живот “. Тежко е, само че се стремя, връщайки се от работа, тези мои мисли да не се придвижват в фамилията. Не желая да ги товаря, те не са длъжни да поемат цялата отрицателна сила. Освен удовлетворението има и доста отрицателна сила в нашата специалност, като имам поради опазването на здравето въобще, освен хирургията. И това нещо да се придвижва в домашна конюнктура не е по никакъв начин добре.
Как се справяте с изненадите, когато отворите пациента и видите, че нещата се разграничават от това, което са показвали проучванията му?
Това идва с опита. Естествено, имало е исблъсъци първоначално, само че до мен тогава постоянно е имало по-опитни хирурзи и надлежно е имало излаз. В един миг, когато към този момент си пораснал в специалността, намираш решението в интерес на пациента самичък.
Големият проблем в Спешната помощ обаче като че ли са околните на пациентите и самите пациенти. Вярна ли е визията, че те съвсем постоянно са недоволни?
Ако би трябвало да кажем в проценти съотношението, доволните пациенти са малко повече, в сравнение с негативно настроените. Работил съм и преди 1990 година и по-късно. Лошото е, че от времето на 80-те години, когато започнах професионалния си път, поради профсъюзите за лекарите се наложи наименованието „ здравен служащ “ и „ здравен чиновник “. Тогава бяхме в профсъюза на сервитьорите, на фризьорите, на теляците. Това обаче се придвижи и след 90-та година. Нито санитарят, нито здравната сестра, нито лекарят са „ чиновници “ или „ служащи “. Ако съм „ чиновник “, аз ще си затворя кабинета и ще си отида след края на работното ми време. Няма да заставам в операционната 4-5-6 часа или цяла нощ след работно време. В същото време не стопират да ни повтарят, че сме длъжни. Да, ние сме длъжни, само че сме длъжни вътрешно, а не тъй като ни се постанова от някого извън. Другото, което за мен е неясно, е, че хората, които са преднамерено неосигурени, имат искания и споделят: Вие сте длъжни.
Имате ли собствен метод, по който се справяте с нападателните близки?
В началото също избухвах. Също бях нападателно надъхан към тези хора, тъй като даже и обяснявайки на околните, че има проблеми, че могат да се получат проблеми и че лекарите не сме богове, те не желаят да го схванат. С течение на времето обаче започнах да изяснявам с по-смирен звук, без значение че отново няма схващане. Прехапваш езика, гълташ горчивината, която получаваш, което е за твоя сметка. И по тази причина има бърнаут, изключително в такива изконсумиращи специалности като Спешната медицина. Затова сътрудници има на моята възраст, които не съумяха да преодолеят това натоварване душевен и си отидоха от нас.
Има предложение в Закона за здравето да бъдат записани и отговорностите на пациентите, тъй като в този момент са записани единствено правата им…
Да, и отговорностите на лекарите.
Същевременно обаче пациентите не вършат разлика сред незабавна и неотложна помощ.
Доста постоянно се случва в Спешното да идват пациенти, които да споделят: „ От 10 дни ме боли корема, само че не съм ходил при джипито “ или „ Минах през Женския пазар, купих си арпаджик, но май ми е високо кръвното, да ми го премерите “. И се постанова да им споделям, че тук не е селски здравен сектор, какъвто имаше през социализма. Това е Университетска болница с Университетски незабавен център, който би трябвало да обслужва хора с животозастрашаващи положения.
Откъде идва тази резистентност във усещанията на хората и отводът им да одобряват, че системата се е трансформирала?
Натрапвано им е, че Спешният център е задължен да поема всички случаи. Пациенти, които могат на личен ход денем да отидат при персоналния си доктор, ще извикат кола за спешна помощ поради температура или подозрения за вдигната кръвна захар. Голяма част от пациентите, които са в ИСУЛ, са неосигурени, главно от квартал „ Христо Ботев “. И те употребяват вечерно време, събота и неделя, когато нещата са по-лежерни, да дойдат в „ селския здравен сектор “, да им премерим кръвното, да им създадем кардиограма, да им лекуваме хремата, болките в ухото. Липсва ментална смяна на популацията. От 80-те години насам на популацията постоянно му е внушавано, че в опазването на здравето всички порти са отворени и всичко е гратис и те идват и ни споделят: „ Вие сте длъжни! “. Сега сред Коледа и Нова година се събират доста почивни дни. От 23-ти ще се стартира. Близките ще докарат баба Пена, която до през вчерашния ден тичаше, играеше балет в операта, само че ще я докарат в този момент на носилка, тъй като те би трябвало да отидат да прекарат Коледните празници в Банско или Пампорово. И се стартира една виканица, тъй като сме отговорни, че отхвърляме да вземем баба Пена, която е на 90 години и околните й не желаят да я гледат. Това е неприятното. Това е нещото, което основава напрежение, а не самата работа.
Как приемате премията „ За повсеместен принос “ от ИСУЛ?
Естествено всяка премия е приятна. За тези 36 години, които съм отдал на незабавната хирургия, постоянно съм бил предан към специалността, към сътрудниците, естествено и към началниците, и в един миг, когато нещата вървят към финала на професионалния живот, е обикновено да ти покажат, че си дал нещичко. Хубаво е. Гъделичка.
Източник: zdrave.net
КОМЕНТАРИ